Шокът и възхищението винаги са се продавали добре
Бурна нощ. Бар в хотел, цялостен с блокирани пасажери. Чаровен, тайнствен мъж. Има нещо у него и в диалога ни, което ме кара да се усещам същински жива. А когато пътищата ни още веднъж се преплитат, не чакам, че той е един от тримата греховно богати и сполучливи братя Шарп. Оказваме се равноправни сътрудници в план за промяна на хотел и зная, че не е добре да смесваме бизнеса с удоволствието.
Но имаме още нещо общо – и двамата се крием.
К. Бромберг е измежду най-харесваните сантиментални авторки. Продадени са над два милиона копия от романите ѝ допълнително от двайсет страни и е участвала в описите за най-продавани заглавия на " Ню Йорк Таймс ", " Уолстрийт Джърнал " и " USA Today " над трийсет пъти, а по част от книгите ѝ са снимани филми. Позната е на българските читатели с " Последен късмет " и " При едно изискване ".
Представяме ви фрагмент от новия й разказ " Финално предложение ", който излезе у нас с логото на издателство " Ера ".
Форд
Вятърът брули дърветата, а небето проблясва блестящо, когато в далечината го прорязват светкавици. За момент съзирам ядосания океан оттатък стената от прозорци пред мен.
И след това още веднъж настава мрак.
Пътуването дотук съвсем не укроти гнева ми.
Полуизпитата чаша уиски в ръката ми – още по-малко.
Бях сигурен, че с всеки километър, който оставях сред себе си и братята си, техните успокояващи гласове и глупави пояснения, яростта ще се разсее… само че грешах.
Времето единствено накара мислите ми да се развихрят още повече, а болката да се ускори.
Все още я виждам. Наскоро отпечатаната книга с твърди корици на масата. Думите по страниците ѝ, редактирани за предпродажба. За публиката и нейния ненаситен вкус за едно от три неща: скандални истории, управление по какъв начин да станеш милиардер от нищото или любопитни обстоятелства, които да опетнят нечия известност.
Шокът и възхищението постоянно са се продавали добре.
Кой да допусна, че безобидната биография на Макстън Шарп, моя татко, ще ме накара да се усещам по този метод?
Това, което написа в книгата, не би трябвало да ме тормози. Или по-скоро това, което не написа в нея. Не би трябвало към момента да ме тормози.
Но е по този начин.
Отпивам още една глътка, изгарянето и топлината на алкохола са добре пристигнали и продумвам:
– Просто Форд.
Майната му.
В мислите ми нахлуват звуци. Слабото бръмчене на диалозите на посетителите в бара, които са принудени да стоят тук като мен. Воят напразно на открито. Вибрацията на мобилния ми телефон върху плота на бара до мен, който известява за известие след известие. Братята ми. Малко закъсняла реакция.
Драматичен.
Чувствителен.
Нелеп.
Не са ли това думите, с които ме описаха? За да омаловажат всичко?
Важно е единствено това, което споделят хората, които обичаш.
Думите на майка ми отекват в главата ми.
Телефонът ми вибрира с още едно известие. Какво? Да не би самолетът да се е приземил назад в Ню Йорк и те внезапно да са се тормозили, че карам в тази стихия? Къде беше загрижеността им по-рано?
Както споделих, майната му.
Ще удавя тъгата си в това пиво.
И в идващото.
И в по-следващото.
Не е като да мога да отида някъде другаде тъкмо в този момент.
Оглеждам дребния бар. Повече от сигурен съм, че това не са постоянните гости и не са тук поради ситуацията. Просто ние сме единствените тъпаци, които са избрали да карат през тропическа меланхолия и чакат едно изкоренено дърво да бъде разчистено от пътя на към километър отсам.
Барът е прикован към един много неугледен, неосезаем и елементарен хотел, сврян на плажната линия тъкмо в покрайнините на Хамптън. Град по средата сред тук и нищото. Междинна точка, която заможните хора подценяват на път за нормалното си място за занимания в Хамптън, а хората от по-бедната междинна класа виждат и се надяват да могат да отседнат тук някой ден.
Това място... по дяволите, даже не си припомням името му – толкоз е сиво и безвкусно, че името му ми убягва, – е овехтяло и нормално. Наситено тъмночервената кожа и тъмното дърво, наподобява, са водещата тематика. Евтини осветителни тела и скучни, комерсиални картини са декорът, от който никое място в никакъв случай не се нуждае.
Има капацитет.
Но очевидно който и да е притежател на това място, не е решил да влага пари в него, с цел да го доближи.
Не че ми пука.
Може и да няма свободни места за през нощта, само че е изсъхнало и към този момент наподобява несъмнено против вилнеещата на открито стихия. А и оферират алкохол. Това е безапелационен плюс.
Нещо се стоварва много мощно на пода вдясно от мен, последвано от разочарованата въздишка на жена.
– Затвориха пътищата. Затвориха ги, мамка му. Можеш ли да повярваш?
Ако не мога да бъда в къщата в Саг Харбър – накъдето бях тръгнал, – би трябвало най-малко да мога да пия на мира.
А това, че едно дрънкало е решило да седне до мен, не е тъкмо умерено.
Нито пък съм в въодушевление за това.
– Страшен език – промърморва мъжът от другата ми страна.
– Ало? Чуваш ли ме? – повтаря тя и аз въздишам тежко. – Затворено. В капан сме.
Тя не е схванала намека от мълчанието ми – или от неговия коментар – и в действителност търпението ми се изчерпва.
– Блестящо наблюдаване – споделям аз в питието си. – Има причина всички да седим тук и тя не е поради ситуацията.
– Не говорех на теб.
– Добре. Чудесно. – Развълнуван, че не ми се постанова да приказвам с никого, подвигам пръст към бармана за още едно пиво, когато нещо, което тя сподели, най-сетне доближава до ушите ми. – Чакай. Затворили са пътищата?
Корица Издателство " Ера "
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Но имаме още нещо общо – и двамата се крием.
К. Бромберг е измежду най-харесваните сантиментални авторки. Продадени са над два милиона копия от романите ѝ допълнително от двайсет страни и е участвала в описите за най-продавани заглавия на " Ню Йорк Таймс ", " Уолстрийт Джърнал " и " USA Today " над трийсет пъти, а по част от книгите ѝ са снимани филми. Позната е на българските читатели с " Последен късмет " и " При едно изискване ".
Представяме ви фрагмент от новия й разказ " Финално предложение ", който излезе у нас с логото на издателство " Ера ".
Форд
Вятърът брули дърветата, а небето проблясва блестящо, когато в далечината го прорязват светкавици. За момент съзирам ядосания океан оттатък стената от прозорци пред мен.
И след това още веднъж настава мрак.
Пътуването дотук съвсем не укроти гнева ми.
Полуизпитата чаша уиски в ръката ми – още по-малко.
Бях сигурен, че с всеки километър, който оставях сред себе си и братята си, техните успокояващи гласове и глупави пояснения, яростта ще се разсее… само че грешах.
Времето единствено накара мислите ми да се развихрят още повече, а болката да се ускори.
Все още я виждам. Наскоро отпечатаната книга с твърди корици на масата. Думите по страниците ѝ, редактирани за предпродажба. За публиката и нейния ненаситен вкус за едно от три неща: скандални истории, управление по какъв начин да станеш милиардер от нищото или любопитни обстоятелства, които да опетнят нечия известност.
Шокът и възхищението постоянно са се продавали добре.
Кой да допусна, че безобидната биография на Макстън Шарп, моя татко, ще ме накара да се усещам по този метод?
Това, което написа в книгата, не би трябвало да ме тормози. Или по-скоро това, което не написа в нея. Не би трябвало към момента да ме тормози.
Но е по този начин.
Отпивам още една глътка, изгарянето и топлината на алкохола са добре пристигнали и продумвам:
– Просто Форд.
Майната му.
В мислите ми нахлуват звуци. Слабото бръмчене на диалозите на посетителите в бара, които са принудени да стоят тук като мен. Воят напразно на открито. Вибрацията на мобилния ми телефон върху плота на бара до мен, който известява за известие след известие. Братята ми. Малко закъсняла реакция.
Драматичен.
Чувствителен.
Нелеп.
Не са ли това думите, с които ме описаха? За да омаловажат всичко?
Важно е единствено това, което споделят хората, които обичаш.
Думите на майка ми отекват в главата ми.
Телефонът ми вибрира с още едно известие. Какво? Да не би самолетът да се е приземил назад в Ню Йорк и те внезапно да са се тормозили, че карам в тази стихия? Къде беше загрижеността им по-рано?
Както споделих, майната му.
Ще удавя тъгата си в това пиво.
И в идващото.
И в по-следващото.
Не е като да мога да отида някъде другаде тъкмо в този момент.
Оглеждам дребния бар. Повече от сигурен съм, че това не са постоянните гости и не са тук поради ситуацията. Просто ние сме единствените тъпаци, които са избрали да карат през тропическа меланхолия и чакат едно изкоренено дърво да бъде разчистено от пътя на към километър отсам.
Барът е прикован към един много неугледен, неосезаем и елементарен хотел, сврян на плажната линия тъкмо в покрайнините на Хамптън. Град по средата сред тук и нищото. Междинна точка, която заможните хора подценяват на път за нормалното си място за занимания в Хамптън, а хората от по-бедната междинна класа виждат и се надяват да могат да отседнат тук някой ден.
Това място... по дяволите, даже не си припомням името му – толкоз е сиво и безвкусно, че името му ми убягва, – е овехтяло и нормално. Наситено тъмночервената кожа и тъмното дърво, наподобява, са водещата тематика. Евтини осветителни тела и скучни, комерсиални картини са декорът, от който никое място в никакъв случай не се нуждае.
Има капацитет.
Но очевидно който и да е притежател на това място, не е решил да влага пари в него, с цел да го доближи.
Не че ми пука.
Може и да няма свободни места за през нощта, само че е изсъхнало и към този момент наподобява несъмнено против вилнеещата на открито стихия. А и оферират алкохол. Това е безапелационен плюс.
Нещо се стоварва много мощно на пода вдясно от мен, последвано от разочарованата въздишка на жена.
– Затвориха пътищата. Затвориха ги, мамка му. Можеш ли да повярваш?
Ако не мога да бъда в къщата в Саг Харбър – накъдето бях тръгнал, – би трябвало най-малко да мога да пия на мира.
А това, че едно дрънкало е решило да седне до мен, не е тъкмо умерено.
Нито пък съм в въодушевление за това.
– Страшен език – промърморва мъжът от другата ми страна.
– Ало? Чуваш ли ме? – повтаря тя и аз въздишам тежко. – Затворено. В капан сме.
Тя не е схванала намека от мълчанието ми – или от неговия коментар – и в действителност търпението ми се изчерпва.
– Блестящо наблюдаване – споделям аз в питието си. – Има причина всички да седим тук и тя не е поради ситуацията.
– Не говорех на теб.
– Добре. Чудесно. – Развълнуван, че не ми се постанова да приказвам с никого, подвигам пръст към бармана за още едно пиво, когато нещо, което тя сподели, най-сетне доближава до ушите ми. – Чакай. Затворили са пътищата?
Корица Издателство " Ера " Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ